Равалпинди, Индия преди разделянето

Сърцето на Сатя е черно и тегне като камък в пазвата й. Мъчи се да си повярва, че й е жал за Руп, но отвътре я напушва смях – не е лесно да се самозаблуждаваш, когато се познаваш от цели четирийсет и две години.
Следобед изпраща слуга да доведе Руп в стаята й – използва, че сардар джи е на среща със строителните инженери за канализацията. Руп застава пред нея, Сатя не продумва, само се надига от дивана и вместо поздрав отмята ефирната чунни на девойката от раменете й, сякаш иска да я огледа. Подхваща я за брадичката и повдига лицето й към следобедното слънце – толкова й се ще лъчите му да я ослепят, ала те отказват да й сторят тази услуга. Вглежда се в чертите на Руп, в светлата й кожа, гладка като напращяла кайсия, която се полюшва в короната на кичесто дърво, изучава огромните й кафяви очи с гъсти мигли. Миглите на Сатя сивеят, а тези на момичето са спуснати с престорена свенливост, уж невинно.
Каквото и да каже мъж на тези очи, те ще му повярват, колкото и да бъдат целувани тези устни, ще са все тъй налети и дори ще станат още по-сочни.
Косата на Руп е дълга до бедрата, намазана е с амла за мекота и ухае на кокосово масло. За разлика от косата на Сатя все още не се нуждае от къна. Сатя повдига плитката на Руп над рамото й и оглежда връхчето – почти няма цъфнали краища, ножиците са ги погалили поне веднъж, ако не и повече.
Значи Руп е от новите сикхи, неосъзната носителка на ортодоксалната вяра, която тече в жилите на всички тях. Хиндуисти, сикхи, мюсюлмани – те са като трите кичура, от които е изплетена тази плитка, здрав сезал срещу англичаните, но и всеки сам за себе си.
Сатя разпуска косата на Руп и тя се разлива като огряна от месечина река по долината на гърба й.
По-възрастната жена разглежда зъбите на девойката, установява, че всички до един са непокътнати, мъдреците едва са покарали. Надява се, че докато растат, ще й причиняват болка. Езикът на Руп е мек и розовее като на здрав човек, а от устата й няма да чуеш кой знае какви мъдри приказки. Сатя притиска с пръсти скулите на момичето – високи са като нейните, следи от афганска кръв. При други обстоятелства Сатя би могла да бъде леля или братовчедка на Руп.
Ръцете на Сатя се отпускат върху шията на момичето и бавно я обгръщат – не иска да я плаши. Забелязва, че сардар джи е подарил на новата си невеста кантха – една от огърлиците на първата си съпруга. Няма как да сбърка това злато, нали лично си поръча накита, познава всяка негова извивка, блясъка на червеникавия му емайл. За последен път го сложи на един прием, където имаше предимно европейци. Масивното лъскаво бижу й вдъхваше спокойствие, компенсираше неспособността й да участва в разговора. Откакто разбраха, че не говори английски, европейките я отбягваха.
Сега Сатя гледа своята кантха, потънала в ямката на шията на Руп, и й се иска да постави пръста си в хлътнатината и да натиска, докато плисне червена кръв и ги изпръска и двете.
Това й се иска.
Приплъзва ръце, не показва, че е познала огърлицата, не дава да се разбере, че е разкрила в стоящата отпред Руп безмълвен крадец.
С тъй плаха и подкупваща усмивка.
Сатя оглежда челото на Руп. Времето е набраздило нейното с три хоризонтални бръчки, които от ден на ден стават все по-дълбоки, ала кожата на девойката все още е безукорна. По-възрастната жена отмята косата на Руп над ушите й и отдолу блясват собствените й обици. Сардар джи й ги подари след онова безполезно посещение при първия сант, когото тя отиде да моли да направи нужните заклинания. Сатя познава добре тези обици: три висулки бирмански рубини, опасани с диаманти – истински диаманти, не бели сапфири, – така че да образуват цветчета с червени венчелистчета, от които се поклащат големи сърцевидни перли от Басра.
А сега ги носи Руп.
На Сатя й иде да ги откъсне от ушите на момичето, представя си как меките възглавнички се разтягат и продират, едва се сдържа да не грабне обратно онова, което си е нейно и й се полага по право.
Но отпуска ръце.
– Идвай при мен следобед, ще си полягаме заедно. Сама си в онова крило на къщата, а аз съм сама тук. Моят слуга вее по-добре, от селото е, а тукашните мъже са здравеняци.
Руп стои, неразбираща. Ако й беше кръвна племенница или братовчедка, Сатя би й изкрещяла да се маха, да се обърне и да си плюе на петите, преди да е пострадала. Ако пък Сатя бе майка на Руп, тогава Руп щеше да й е дъщеря и изобщо не би се стигнало дотук.
– Ела – подканва я по-възрастната жена, – няма смисъл да се опъвам на волята на сардар джи. Той ми е съпруг и е решил да се ожени за теб. Все някак трябва да приема този факт... и теб самата.
Лицето на Руп грейва като светилник по време на Дивали, празника на светлината.
– О, бехан джи...
Сестро.
Сатя не прелива от сестрински чувства.
– О, бехан джи – повтаря Руп. – Толкова се радвам. Казах на сардар джи, че няма да създавам грижи, ще съм ти като по-малка сестра.
И глупавите й сълзи бликват по ръката на Сатя, която я повежда към леглото.
Сатя препречва светлината, идеща откъм вътрешния двор, и освобождава прислугата от коридора пред стаите си. Спуска тръстиковите щори, докато стаята, потънала в хлад и мрак, прогони слънцето навън. Чулът, който покрива ледения блок в ъгъла, се изсулва на пода. Ледът поглъща жадно следобедната жега и сълзите му образуват тъмна локва върху излъсканото дюшеме.
На балкона слугата изплюва червена струйка сдъвкан бетел и прикляка, опрял гръб в стената. Премята през рамото си въже и започва да дърпа ритмично.
Напред-назад, напред-назад.
Въжето пълзи нагоре по стената и се провира през ролката високо горе, току до тавана, огромното копринено крило над двете жени проскърцва.
Напред-назад, напред-назад.
Полъхът от панкха облъхва ту Сатя, ту Руп, после пак, и пак, но Сатя не усеща хладина. Отвътре я прогаря тлееща жарава, макар че, ако трябва да потърси дума, за да изрази какво чувства, навярно "болка" или "обида" би била по-подходяща.
– Хайде, легни си – кани я Сатя.
Въвежда Руп в спалнята си и полага под главата й мека възглавница, ложе за рубинените обици. Чува как везаните джути на Руп тупват на земята под нея, щом девойката вдига крака – досущ две змии – на леглото. Сатя се надвесва над Руп, както сардар джи се надвесваше над нея през годините, докато тя оплакваше безплодната си утроба. Попива с устни сълзите на момичето. Гали я майчински по главата и шепне: "Спи, малка моя, тук съм."
И Руп се унася в сън, победена от следобедната жега.
Сатя не откъсва очи от нея.
"Толкова доверчива, та чак глупава."
На ръката на Руп, вдигната зад главата й, са златните гривни на Сатя; на пръстите й – пръстените на Сатя. Стъпалата й са мънички и тънички за ръста й. Около глезените си носи златните паджеби на Сатя. Накитите по пръстите на краката й са пак на Сатя.
Би могла да си ги вземе, докато Руп спи, но в семейството й крадци няма.
Защо е толкова доверчива тази Руп? Откъде е убедена, че ще зачене? Дали като гледа нея, Сатя, не си мисли: "Един ден и аз може би ще изглеждам така." Наистина ли не вижда колко е рисковано да се пъха в бърлогата на тигрицата и да се опитва да й отнеме шанса да роди тигърче?
Нима и Сатя някога е била като нея? Нима е била толкова безразсъдна и в същото време тъй очарователна?
"Днешните млади си мислят, че морето им е до колене, че е достатъчно да се усмихнат и животът им ще се подреди."
Погледни ме, идва й да каже. Може да съм ялова, но още не съм за изхвърляне. Та Сатя върти цялото имение на сардар джи. Какво си мисли тая Руп – че е лесно ли? Че просто раздаваш заповеди?
Не, "сестричке", ще й каже Сатя, мукхтарът на сардар джи, управителят Абдул Азис, изпълнява волята ми, защото уважава мнението ми. Той знае, че не може да ме измами, че винаги съм нащрек. Нито пейса от парите на сардар джи не се харчи залудо, нито пък се дава незаслужено.
Обаче парите, които даваше на сантите... това бе вложение в бъдещето.