ПРОЛОГ
На 21 септември 2001 година от името на Америка президентът Джордж У. Буш отговори на ударите срещу Световния търговски център: "Това е битка на цивилизацията." На 5 декември 2001 година той заяви: "Аз няма да се оттегля, защото ние водим борба за самата цивилизация." Почти две години по-късно, говорейки за непрекъснатите нападения срещу американските войски в Ирак, президентът каза: "Трябва да се избира между цивилизацията и хаоса." И други западни лидери заеха същата позиция. На 12 септември 2001 година Герхард Шрьодер, канцлер на Германия, заяви, че атаките от предишния ден означават "обявяване на война срещу целия цивилизован свят". На 8 октомври лидерът на британската Консервативна партия определи "Ал Каида" като "посветила се на унищожението на цивилизацията".
Събитията от 11 септември 2001 година разтърсиха света. Те обаче насочиха вниманието ни и към онова, срещу което бяха организирани самите атаки. Те бяха организирани не срещу живота на невинни чиновници, не срещу някакви сгради от стъкло и метал, а срещу нещо не чак толкова конкретно и във всеки случай много трудно за дефиниране. В подобна мрачна ситуация нашите политически лидери бяха длъжни да се обърнат към онова величаво и благородно, което би пробудило силното и трайно чувство у всеки от нас, и заедно с това ясно и категорично да изразят позицията си срещу извършеното чудовищно престъпление. Каквото и решение да вземем срещу силите на терора, необходимо е то да въплъщава ценностите на нашето общество и неговите традиции, сегашното му състояние и неговото минало. Думата, с която се изразяват тези значения, е "цивилизация". Така че цивилизацията беше и остава онази цялост, която искаме да защитим. Тя е и продължава да е идеята, заради която трябва да се борим.
Почти през всичките току-що отминали 50 години позволихме на мисълта за цивилизацията да си лежи удобно и необезпокоявана някъде в най-отдалечените гънки на нашите мозъци. Събитията от 11 септември 2001 година и техните последици сякаш изведнъж изтласкаха тази мъглява представа в центъра на вниманието. Катастрофалните случки притежават удивителната способност да не излизат от умовете на хората. Нашите политически лидери потърсиха закрила в идеята за цивилизацията. Така в това трагично и опасно време те заложиха на една латентна, но силна вяра и показаха колко възлово е мястото й в начина, по който възприемаме самите себе си. Нашата цивилизация е наше отражение, тя е рефлексия на нашите ценности, но ние не сме свикнали да мислим за истинското значение, което тя има за нас. И сега много предпазливо трябва да се анализира истината. Тя гласи, че възгледът за цивилизацията бе изваден наяве и това е неизбежно: ако войната против терора е война за цивилизацията, тогава имаме нужда от трезва преценка що е цивилизация.
Следващите глави съдържат едно изследване на западната цивилизация, в което отново се анализират събитията от нашата история и се осмислят нейните завети. Преди да се потопим в нея, този кратък пролог ще изясни каква е била представата ни за цивилизацията в миналото и каква е тя днес. Ще изясни какви са причините, породили потребността от нови преоценки, и кои са аргументите в подкрепа на историческия подход. Ако ни се налага да изследваме истинското значение на цивилизацията, тогава трябва още в началото да разберем, че цивилизация и западна цивилизация са доста различни неща. Възможно е политическите лидери и да настояват, че едното замества другото, но ясно е и че ценностите, които членовете на западните общества притежават, са доста по-различни от ценностите на другите. Трябва да се каже обаче, че истина е също така, че и на цялата идея за "ценностите" може да се погледне като на западно изобретение. Цивилизацията, която се пробуди благодарение на последиците от 11 септември 2001 година, не е нито на ацтеките, нито на китайците или на полинезийците, оказа се съвсем западна. Цивилизацията, която трябва да се опитаме да разберем, принадлежи единствено на самите нас и никому другиму.
Иска ни се да вярваме, че западната цивилизация е нещо, което сме наследили от древните гърци, римляни и християнската църква чрез Ренесанса, научната революция и Просвещението. Нейният дух е втъкан в красиви неща – йонийски храмове, готически катедрали, небостъргачи в стил арт декo*; в чудесни живописни платна, в пиесите на Софокъл и Шекспир, в романите на Сервантес и Толстой, в работите на Галилео и Айнщайн. Усещаме, че цивилизацията не е Хамлет или Мон Сен Виктоар**, нито пък Крайслер Билдинг, не е Шекспир, Сeзан или Уилям ван Ален***. Тя има нещо общо с духа, вселил се във всички тях, и с обществото, позволило на същия този дух да заяви за себе си. Трудно е да го формулираме, но вярваме, че между културните икони на Запада и ценностите на западното общество има някаква връзка, благодарение на която те заедно се превръщат в олицетворение на западната цивилизация.
Кимаме с глава в знак на съгласие, когато лидерът на западния свят ни казва, че нашата цивилизация винаги е държала на "откритостта, толерантността, свободата и справедливостта", но едновременно с това признаваме, че изпитваме известно затруднение. Естествено, става дума за селективно включване на ценности в понятието цивилизация. И именно подобно вътрешно включване го прави полезно за политическите лидери; така те ни внушават да мислим за самата цивилизация като за толерантност, за свобода на изразяването и демокрация. Защото не можем само да мислим за нея като за бедност, за разпад на семейството, като неравенство, престъпление и наркозависимост. Ако с това понятие се изразява всичко добро, тогава можем с готовност да воюваме заради нея. Бихме били в състояние да приемем подобна идея само ако сме готови да се разделим с теоретичните ценности, които сме създали, докато сме анализирали практическите ефекти от въздействието на западното общество върху собствената му история.
В такъв момент сме длъжни да направим своя избор. Ако гледаме на цивилизацията единствено чрез езика на концепциите, тогава ще успеем да й припишем всяка добродетел, а за нейна противоположност да обявим всеки порок. Когато говорим за закрила на нашата цивилизация, имаме предвид не само сегашния си начин на живот, а и ценностите, които с благодарност сме наследили. Цивилизация не означава просто сбор от целомъдрени и непорочни идеи, а исторически следствия, генерирани от тези идеи. Ние обаче доста ясно долавяме, че историята на западния свят съдържа прекалено голямо, почти до непоносимост, количество страдания и нищета, несправедливост и жестокост както спрямо нас самите, така и спрямо другите. Включваме ли в нашата представа за цивилизация войната и изтезанията, робството и геноцида? А ако ей така решим и ги оставим извън дефиницията си за цивилизация, дали не изпадаме в опасното положение да не сме способни да осъзнаем какво е реалното значение на миналото ни? Ако се стремим истински да разберем що е цивилизация, трябва да се запитаме дали възходите и паденията в него, които крачат, хванати ръка за ръка, през страниците на историята, не оформят необходимата връзка. Дали свободата винаги означава свобода да използваш другите, дали толерантността винаги съответства на изключване, дали благоприятната възможност винаги е партньор на егоизма и алчността? Диренето на значението на цивилизацията трябва да започне с разплитане на кълбото от трудности, което нишките на собствената ни история са заплели.
За първи път думата цивилизация се използва във Франция през ХVІІІ век, но западната идея за цивилизовано общество тръгва от древна Гърция и Рим. През класическия период гърците започват да се възприемат не просто като различни от останалите народи, а като по-добри от тях. Когато в средата на V век пр. Хр. Херодот споменава "варварите", това на практика означавало съкратено определение за не-гърци. След сто години, по времето на Аристотел, вече определят варварите и варварските народи чрез някои поведенчески характеристики – отношение към робите, икономика, основаваща се по-скоро на размяната, отколкото на парите, – на които цивилизованите гърци гледали с неодобрение. Благодарение на културните си навици варварите се превръщат във второстепенни хора в сравнение с гърците, които възприемат сами себе си – по-късно това правят и европейците – като въплъщение на цивилизацията.
Цивилизация произлиза от civis, латинската дума за гражданин. И макар че римляните използват cultura или culture, а не civilization, за да опишат своя духовен, интелектуален, социален и художествен живот, да си гражданин означавало да си част от тази култура. Римляните, подобно на гърците, по чийто образец те моделират по-голяма част от поведението си, вярват, че самите те са култивирани, т. е. отгледани по уникален начин. Ретроспективно погледнато, двете концепции – за културата и за цивилизацията – са синоними. Римляните, оградени от варвари, също се смятали за орисани да дадат цивилизация на останалите. Както пише Вергилий: "Римляни, ваше нека бъде задължението да господствате над народите с величието на имперската власт… да наложите правилата на мира, да щадите скромния и бедния, да сразявате горделивия и надменния."
На Запад християнските учени от VІІ и VІІІ век, като Григорий от Тур и Беда Достопочтени възраждат старата представа за цивилизация. Техните разкази за отминалите векове представят християнството като сериозно застрашено още преди да е възтържествувало над езичниците. Организацията на църквата, нейната грамотност и съюзът й с такива като Карл Велики позволяват на латинското християнство да осъзнае собственото си Аз и да се превърне в синоним на западната цивилизация.
Възраждането на интереса към класическия свят преди и по време на Ренесанса отново възпламенява идеята за видимата, ясно обособена европейска цивилизация, чиито корени стигат далече назад във времето и която съществува успоредно с християнството. Западноевропейците си подаряват благородна традиция. Те припознават за свои културни предци Софокъл, Платон, Вергилий и Сенека, но също така и Христос и свети Павел. Те приспособяват идеите им, съчиненията им, мислите им към собствените си потребности и цели. Откриването на Новия свят от другата страна на Атлантика и на множество примитивни на пръв поглед народи във всички части на света още по-силно окуражава европейците от ХVІ век да се идентифицират с древните гърци и римляни – цивилизовани народи, заобиколени от варвари.
Към ХVІІІ век, когато думата цивилизация била измислена и въведена в употреба, европейските интелектуалци приемат добротата за същинската отличителна черта на света, за изящно благоприличие и елегантно благоволение на Бога, като способност на разума да категоризира цялото знание и да разреши всички проблеми на човечеството. Мисълта за цивилизованост на поведението, породена от френското politesse*, превръща земевладелците, търговците на едро и на дребно (за които по-рано се смятало, че имат лоши навици, защото например се хранели и живеели заедно с работниците си) във високопоставени люде с коректни, дори изискани и деликатни маниери. Джентълменската култура на ХVІІІ век представлява добре прието пробуждане на духа на Атина и Рим. И преди оптимизмът на френското Просвещение да увехне под острието на гилотината и в касапницата на Наполеоновите войни, тя разцъфтява отново в джентълменските клубове на Англия от ХІХ век. В епохата на прогреса и разцвета на Британската империя Макoли, Карлайл и Бъкъл обясняват как чудесата на древна Гърция и древен Рим, на Венеция и Флоренция са съвършено еднакви, лика-прилика с чудесата на индустриална Британия. Викторианският историк Хенри Томас Бъкъл в 1857 година сочи как цивилизацията може да се възприеме като голяма верига на историята, чиято първа брънка, цивилизацията на древен Египет, "създава удивителния контраст с варварството на останалите народи от Африка". От Египет тази верига поема към Гърция и през Рим, Ренесанса, Реформацията и Просвещението се съединява с тогавашната слава и великолепие на британското общество. Онези, които остават встрани от пътя на тази свята линия, не струват нищо, те са нищожни варвари, а онези, които се вливат в нея, са обявени за цивилизовани. Цивилизованият свят от времето на Бъкъл не само че се самоопределя като такъв, но дори се нагърбва с мисията "да потисне, да преобърне и да цивилизова" останалата част от човечеството, оправдавайки европейската колонизация на света като изгодна и благотворна смесица от евангелизъм и морално превъзходство. Много лесно се очертава границата между цивилизация и нецивилизованост, дори и да се налага да се намеси някоя и друга изкусна ръка и майсторски използван трик. Това проличава, когато трябвало да се справят с могулските махараджи, с китайските и с японските императори: цивилизацията е бяла и християнска, всичко останало е варварско.
Идеята за западната цивилизация като непрекъсната (ако по случайност не е била прекъсвана) верига на историята се засилва от подновения интерес към класическия и към ренесансовия свят. Британски, френски, холандски и германски джентълмени учени от ХVІІІ и ХІХ век обикалят континента и се отправят на юг, за да извадят на бял свят чудесата на миналото. Парчета керамика, статуи, дялани камъни, рисунки и мозайки тръгват на север в огромни количества. В стотици северни европейски градове се строят музеи, които да приютят ценните предмети, открити в Египет, Гърция, Рим и Флоренция. Изтъкнати европейци си правят портрети или си поръчват скулптури, на които са с римски тоги и лаврови венчета, домовете им наподобяват гръцките храмове, а клубовете и полковете се окичват с латински девизи. Политическите мислители съживяват гръцки думи като демокрация, а Дж. С. Мил дори заявява, че "Битката при Маратон е по-важна за английската история от битката при Хейстингс*". Веригата на историята продължава да се кове. Следващата нейна брънка се съдържа във факта, че през ХV век нововъведенията в италианското изкуство са наречени Ренесанс или възраждане на европейската култура – описание, потвърдено от авторитетната книга на Якоб Буркхарт от 1860 година "Цивилизацията на Ренесанса в Италия". В последното десетилетие на ХІХ век европейската колонизация взема драстични размери и на всички им се струва, че в най-скоро време целият свят ще може да ползва благата на западната цивилизация.
Подобен удобен и непретенциозен начин на мислене за цивилизацията приключва доста бурно и изненадващо рязко в годините на Световната война от 1914–1918. Смъртта на десет милиона войници, осакатяването и ослепяването на безброй други го захвърлят на произвола на съдбата, изоставят го като някаква велика илюзия. Войната от 1914–1918 е или конфликт между групи от цивилизовани нации, или битка между цивилизовани нации (Франция, Великобритания, Америка) и онези, които някак си изневиделица са се превърнали в нецивилизовани (Германия и Австрия). Няма значение за кой от двата модела става дума, без съмнение всеки от тях е продукт на западната цивилизация точно толкова, колкото и парният влак, локомотивът и "Давид" на Микеланджело.
Как е възможно цивилизацията да стигне до тук? Как би могло толкова милиони хора да умрат тъй безсмислено? Най-убедителният отговор идва не от историци или философи, а от съвършено неочаквана посока. Зигмунд Фройд, чиито възгледи за човешката психология започват да се разпространяват из Европа, оставя на човечеството доста тревожен и песимистичен завет. Според него Първата световна война "не ни доказва колко дълбоко сме затънали, а че никога не сме били толкова възвишени, колкото сме си мислели, че сме".
Човешките същества, твърди Фройд, са плячка на основни и брутални инстинкти, наследени от нашите животински и примитивни човешки предшественици. Цивилизацията опитомява жестокостта и свирепостта на звяра, който дреме у всеки от нас, но не може да ни спаси от инстинктите ни. Понякога случайността им дава възможност да пробият, да разпукат чупливия блясък на лака, с който са покрити, и тогава ние вършим нечувано насилие. Разсъжденията на Фройд за касапницата от Голямата война създават връзката между психологията на индивида и природата на цивилизацията и превръщат психоанализата в господстващ метод, чрез който да се обясни това взаимоотношение. Границите на цивилизацията вече не се рисуват върху карта, която включва Западна Европа и Северна Америка или в историческото пространство между древните Египет, Гърция и Pим. Границите на цивилизацията са в самите нас. Ние се превръщаме във варвари, но същевременно сме и цивилизовани хора.
Теориите на Фройд пренастройват съществуващата в ХІХ век представа за цивилизацията, като й придават усета за мека и блага сила и сриват мисълта за човешкия прогрес. Неговите идеи са пълни с противоречия, а както изглежда, и с новаторски заряд, но в действителност представляват връщане назад към радикалния песимизъм на свети Августин, бащата на християнската теология от ХV век. Католическата доктрина отстоява възгледа, че се раждаме с греховете, които сме наследили от Адам и Ева; макар че след като баптизмът ги измие, при всяка появила се благоприятна възможност човеците са готови да извършат нови. Сякаш Фройд е написал думите на свети Августин: "Махнете преградите, които законът създава, и с пълна сила ще се развихрят безсрамната и нагла способност на хората да вредят, тяхната жажда да си угаждат, като задоволяват страстите си." А неговите размисли за цивилизацията, изречени в августиновски дух, отдалечават вниманието от обществото и го карат да се съсредоточи върху индивида. Оттогава насам първото място, към което поглеждаме, за да потърсим отговори на най-големите въпроси за войната, жестокостта, прогреса, омразата, креативността и разрушението, е разумът на отделния човек.
По-конвенционалните историци се опитват да обяснят резките политически и социални промени и катаклизмите в Европа, чертаейки карти на възхода и падението на цивилизациите в света. Книгата на Освалд Шпенглер "Залезът на Запада", публикувана през 1918 година, е последвана в 1934 от първата част на многотомното "Изследване на историята" от Арнолд Тойнби. И двамата се ръководят от вдъхновеното през ХІХ век убеждение, че историята се подчинява на универсалните закони. Задачата на историка е да покаже как те се прилагат към всички цивилизации.
В началото на ХХ век се заражда нова варварска сила, която се сблъсква със западната цивилизация – масовата култура. През двайсетте и трийсетте години европейските интелектуалци отчаяно говорят и пишат за края на цивилизацията. И единствените, които пораждат техните тревоги, са многобройните градски маси и техните отвратителни културни вкусове и обичаи. Само някакъв малоброен елит, създаващ и високо ценящ недостъпните за мнозинството произведения на изкуството, има право да съхрани цивилизацията. В очите на някои хора тя се превръща в резерват за неколцината.
Бихме могли да очакваме, че Втората световна война, Холокостът и сталинисткият терор веднъж завинаги ще ликвидират всяка мисъл за човешкия прогрес и за благородните и плодотворни последици от цивилизацията. На практика се получава точно обратното. Ужасите на нацистката епоха ни принуждават да се питаме какво значи да си човек. В същото време те се превръщат в нов импулс, който ни кара да вярваме, че човеците трябва да намерят своя път към по-добрия свят и биха могли да го сторят. За едно-две десетилетия, отчаяни до безнадеждност, че могат да повярват в света на добрите неща, и окуражени от разгрома на нацизма, западните жители се завърнаха назад към своите стари неписани закони. И макар че са много внимателни, когато трябва да избягват баналните декларации за прогреса, историците на културата са съгласни да споделят своята наслада от "величието" на художници и философи и от красотата на живописни платна, орнаменти и забележителни къщи, без да се чувстват длъжни да попитат дали тези неща са купени на цена, която трудно би могла да се понесе. През 1969 година, избирайки "Цивилизация" като заглавие на своята телевизионна поредица за европейското изкуство, Кенет Кларк преднамерено отдалечава вниманието на зрителя от войната и геноцида и го насочва към великите художници и красивите предмети, като по този начин внушава, че те са истинските продукти на цивилизацията.
И все пак, след като се премине през всички тези промени, значението на цивилизацията остава доста неясно и двусмислено за културата, която днес господства в западния свят. Онези, които написаха Конституцията на Съединените щати, бяха мъже на Просвещението, напълно обсебени от класическата традиция. В същото време европейските заселници използваха идеята за "цивилизационна мисия", за да оправдаят завладяването на американския континент и унищожаването на неговото местно население. Америка обаче бе създадена като противоположност на съществуващите европейски ценности и особено след масовата миграция от края на ХІХ век се превърна в различен тип общество. Цивилизацията, за която европейците говорят – елитарна и носталгична, – в много отношения се оказва обида за американските идеали – популистки и прогресивни, отправили поглед в бъдещето. А и формите на масовата култура и на популярното изкуство, които през ХІХ и ХХ век европейските интелектуалци толкова много осмиват и иронизират, в крайна сметка са предимно американски творения. Едва след Втората световна война, когато Америка поема политическото лидерство на западния свят, действително се създава потенциална възможност да се разрешат тези противоречия. Представата за цивилизацията става по-демократична и по-малко елитарна като идея (промяна, която любовта на нацистките лидери към "високата култура" ускорява и укрепва). Смисълът на нейната концепция е едновременно неопределен и подразбиращ се, като в основата на западната цивилизация се включва по-скоро цялото общество, а не само някои форми на елитарното изкуство. Това е доста смътна, неопределена инклузивност; тя ни връща назад към мястото, от където тръгнахме – при съживяване на идеята, която – колкото и да ни се струва, че е поизгубила от своята прозрачност – съвършено точно и ясно запазва политическата и емоционалната си мощ.
И в началото на новия век ни съпровождат двете преобладаващи представи за цивилизацията: "великата традиция" на ХІХ век и фройдисткото укротяване на звяра у човека с неговия отзвук от християнската теология. Образът на златната цивилизационна нишка, който през варварския мрак около нас разпръсква сияйна светлина, се оказва мощен и траен символ за историците. В 1999 година Кристиан Майер пише, че тесният проток при Саламин, където атиняните разбиват персийския флот, е "игленото ухо, през което световната история трябва да се промуши", докато Кенет Кларк говори за периода, когато християнството "оцелява, здраво прикрепвайки се към места като Скелиг Майкъл*, остър връх на около трийсетина километра от ирландския бряг", в момент, когато цивилизацията се спасява, разминавайки се на косъм със собствената си гибел. В подобни времена златната нишка доста тревожно се опъва до крайност, но не успява да се скъса. По този начин нашата връзка с великата традиция не само се запазва, но и служи като пример.
Историците се позовават и на теориите на Фройд, за да обяснят бруталното поведение на хората като поведение на звяра, дремещ у всеки от нас, който по случайност е избягал от нежната и чуплива спирачка, наречена цивилизация. Неотдавна в дискусия за Руската революция от 1917 година и последвалата я гражданска война Орландо Фигес** написа: "Сякаш цялото насилие на изминалите няколко години изкърти фината замазка, с която цивилизацията прикриваше човешките отношения, и разкри примитивните зоологически инстинкти на човека. Мирисът на кръвта започна да се нрави на хората."
Не само историците използват идеята за звяра вътре в нас. Художниците, филмовите творци и особено авторите на криминални сюжети са очаровани от възгледа на Фройд за бруталното човечество, което цивилизационните сили непрекъснато трябва да обуздават. Както коментира П. Д. Джеймс, криминалните писатели "показват колко деликатни са мостовете, които строим над пропастта на социалния и психологическия хаос".
В последните няколко десетилетия тези възгледи стават все по-неустойчиви, същото се случва и с мненията и убежденията, които ги поддържат. Радикално се промениха начините, по които изучаваме миналото си, а традиционните методи на историческото познание, така брилянтно иронизирани в далечната 1930 година от Селар и Итман в "1066 и други подобни", се отдръпват, отваряйки път на много по-богати и по-разнообразни подходи. Все повече расте ентусиазмът ни да консумираме миналото от книгите и филмите, от телевизията и радиото. Ние обаче не искаме някой безцеремонно кратко да ни обяснява, че Наполеон бил добър за Франция и лош за Европа, че Сталин е чудовище, а Елизабет І – "велика" кралица. Искаме да ни дадат информация, истории, документи, свидетелства от миналото, а после сами да преценим. Наясно сме, че окото, което гледа на събитията, никога не е невинно, а предварителната нагласа и предубежденията на историка са главните фактори, които влияят върху начина, по който той ще ни разкаже за миналото. Историците отговарят на това предизвикателство, като се отричат от претенцията си за обективна безпристрастност; вместо просто да ни дадат резултати, те започват да ни показват как работят и да обсъждат с нас своите методи, затруднения, несигурността и ентусиазма си. В тази атмосфера се губи доверието към опита на Кенет Кларк да съживи традицията на "великите мъже". Онова, което през 1969 година изглежда дръзка иновация, днес прилича на последно издихание на патрицианския елит.
Ако новият, по-прозрачен начин, по който се отнасяме към традиционните теми и обекти, е свързан с популярното, точно такова е и изучаването на онова, което преди ни е изглеждало неясно или направо ексцентрично. Приказките за бобената шушулка, историята на търговията с източни подправки, на обсебването на холандците от лалетата, разказите за това как са търсели начина да се измери географската дължина, как в древна Атина са ядели рибата и хиляди други намират своята възторжена аудитория. Днес жадно поглъщаме всяка дума за случки извън великата традиция. Питаем интерес за Индия и Китай, за местните американски общества, за Полинезия и аборигените в Австралия.
Освен това развихме и вкус към археологията на историческото и доисторическото минало, която ни дава възможност да се докоснем до културите на нашите предшественици – богати, но пренебрегвани по-рано. Изучаването на митохондриалната ДНК*, на климата в древността и моделите на вегетацията, на изотопите, запазени в човешките зъби, и геофизичните аномалии ни разкрива нови и удивителни страници от собствената ни история.
Ако настояваме историците да ни дадат доказателствата за своята работа, а нашето желание да познаваме миналото си ни отвежда до подобни заобиколни пътища на историята, тогава златната нишка започва да ни прилича по-скоро на река на времето – с множество притоци и заблатени места, с тихи вирчета и внезапно появяващи се бързеи. Може да се определи и като голяма рибарска мрежа, свита на кълбо, но пуснала пипала във всички посоки. И когато се изправим пред разнообразието на миналото, вече някак си абсурдна започва да ни изглежда представата, че европейската цивилизация, дори битието на самата цивилизация някога са зависели от непрекъснатостта само на една отделна, много внимателно дефинирана традиция.
Нашият отговор е да пишем и да говорим за цивилизации – в множествено число. Автори като Фернан Бродел ("История на цивилизацията") и Фелипе Фернандес-Арместо ("Цивилизациите"**) пишат историята на различни цивилизации, като избягват традиционната натрапчива обвързаност с основните модели. В същото време книги като "Събрани светове, разделни светове" на Робърт Тайгнър и колектив, излязла през 2002, са предназначени за все по-големия брой лекционни курсове в американските колежи, посветени на световната история, където целенасочено се правят опити да се избяга от предразсъдъците на евроцентризма. "Сблъсъкът на цивилизациите" от Самюъл Хънтингтън (1996) рисува свят на няколко забележителни и потенциално мощни цивилизации. В "Европа: една история", също излязла от печат в 1996 година, Норман Дейвис предлага нов прочит на историята на Стария континент. Той показва как само десетилетие след падането на желязната завеса разказът на Западна Европа може и трябва да се слее в едно цяло с историята на Източна Европа.
С появата на онова, което бихме могли да наречем история на околната среда, старото схващане за моралното и интелектуално превъзходство на европейците постепенно придобива духовна сила. Американският учен и историк Джаред Даймънд убедително твърди, че географията, топографията, климатът, океанските течения и бреговите линии влияят върху развитието на различните общества – не в някакъв мъгляв смисъл, а по начини, които не е трудно да се изследват и да се измерят. При този анализ се оказва, че европейците просто живеят на място, вдъхващо им надежда и кураж да развиват технологии, с които да владеят света.
Ако идеята за Великата традиция бе изоставена, какво би се случило с възраждането, което Фройд постига, на схващането на Августин, че цивилизацията опитомява звяра, дремещ в човешката психика? Фройд използва поведението на примитивния човек, за да подкрепи своите теории. Това се оказва нож с две остриета – от пръв поглед впечатлява, но ако се проучи задълбочено, става уязвимо. Подобно научно изследване показва, че по-голяма част от антропологията на Фройд, която се ръководи от максимата "събери и смеси", е неправилно ориентирана. Неговата представа за подсъзнанието страда не защото идеята е погрешна, а защото той използва собствения си възглед за съдържанието на подсъзнателното, за да обясни всеки отделен аспект от човешкия живот. И ако психоанализата се оказва популярна сред умерено невротичните, а дори и сред съвсем нормалните, макар и заможни хора, то нейният неуспех да лекува сериозни ментални разстройства неминуемо накърнява доверието в теориите на Фройд за мозъка.
Ако ние обаче не вярваме в неговите идеи за цивилизацията, тогава как бихме могли да обясним бруталността на войните през ХХ век, които, както изглежда, Фройд обяснява доста успешно? Благодарение на касапницата от Първата световна война теорията за "звяра у нас" печели голямо доверие. Напоследък историците разработват и друг, малко по-различен подход към психологията на военното дело. Джон Кийган например твърди, че за времето между разгрома на Наполеон в 1815 година и избухването на войната през 1914 година Европа доста скоростно се е превърнала в огромен военен лагер. За това няма никаква геополитическа причина, след като в 1815 година тя е тръпнела в очакване на задаващия се продължителен относителен мир. Въпреки това близо век по-късно "…в навечерието на Първата световна война почти всеки европейски мъж на възраст, годна за военна служба, постоянно носи със себе си войнишка карта, която съдържа информация къде и кога да се яви в случай на обща мобилизация... В началото на юли 1914 година близо четири милиона европейци са на действителна служба. Вече в края на август те са двайсет милиона, десетки хиляди са убити."
Военната култура, която съществува паралелно с гражданското общество, става все по-силна, а войната се превръща в автоматична реакция срещу политическите трудности. А щом през 1914 година Великите сили прибягват до оръжията, годността на милиони мъже за военна служба, както и разработката на нови артилерийски системи и на нови видове леко огнестрелно оръжие, като се използва висококачествена стомана, то това означава само едно-единствено нещо – в скоро време ще дойдат и колосалните загуби на човешки живот. Освен това Кийган показва, че духът на славната битка, на благородната смърт на бойното поле и желанието да унищожиш врага са елементи от характерната за западното мислене идея за военното дело. И тази оценка се дължи на факта, че в други култури не е избухвал подобен сеещ смърт конфликт. От историческа гледна точка за европейската част от човечеството световните войни не са просто опит европейският хуманизъм да се върне назад към примитивното варварство; те се раждат в култура, която съвсем съзнателно се създава и отглежда през века, който вече е изминал.
Тези нови пътища, по които поема погледът ни към историята, отразяват промените, настъпили в нашето възприятие за света. Те обаче не само че заобикалят въпроса "що е цивилизация?", но правят още по-труден и отговора му. Нашият променен светоглед ни създава и очевидни затруднения. Например стигнахме до убеждението, че тъй наречените примитивни общества имат право да продължават необезпокоявано да живеят. Как тогава да приемем цивилизация, която има навик да ги унищожава, като се позовава на морални, религиозни и исторически аргументи, и която оправдава подобно унищожение? А ако тези два фактора са в очевиден конфликт помежду си в нашата цивилизация, която, от една страна, включва собствената ни история, но, от друга, е израз именно на трайните ни ценности, тогава какво да мислим за случилото се?
Може да започнем да отговаряме на тези въпроси, като погледнем как ние, сегашното поколение, се отличаваме от своите предшественици и защо нашата представа за света е толкова различна от тяхната. Описах как са възприемали цивилизацията в миналото, а като отчетох някои причини – и защо тези възгледи са отмирали. Какви все пак са онези отличителни особености на днешния ден, които влияят върху нашия възглед за собствената ни цивилизация?