Сряда, 31 октомври
ВИАН РОШЕ. ОТДАВНА НЕ БЯХ НОСИЛА ТОВА ИМЕ. Като палто, което обичам, но отдавна съм прибрала в скрина: почти бях забравила колко добре ми стои, колко е топло и удобно. Толкова пъти съм сменяла името си – имената и на двете ни, докато се местехме от село в село и следвахме вятъра, – че вече би трябвало да съм отвикнала. Виан Роше отдавна е мъртва. И все пак...
И все пак ми харесваше да бъда Виан Роше. Харесваше ми формата на звуците му в устата ми. Виан – като усмивка. Като дума за добре дошъл.
Разбира се, сега имам друго име, не много различно от предишното. Имам и живот – по-добър, биха казали някои. Но не е същото. Заради Розет, заради Анук, заради всичко, което оставихме след себе си в Ланскене су Тан онзи Великден, когато вятърът се обърна.
Този вятър. Виждам, че и сега духа. Подмолен, но настоятелен: диктува всяко наше движение, откакто се помня. Майка ми го усеща, аз също – дори тук, дори сега, – измита ни като листа в ъгълчето на тази уличка, върти ни в бесен танц, докато паднем изнемощели на паважа.
Ей го вятъра благ...
Мислех, че сме го накарали да замлъкне завинаги. Но и най-малкото нещо може да събуди вятъра: дума, знак, смърт. За него няма тривиални неща. Всичко е ценно, всичко се трупа, докато накрая равновесието се наруши и ние отново поемем на път, и си казваме: "Е, може би другия път..."
Но вече няма да има друг път. Този път няма да бягам. Не искам да започвам отначало, както сме правили неведнъж, и след Ланскене. Този път ще останем. Каквото и да се изисква от нас. Каквото и да ни струва, ще останем.
Спряхме в първото село, в което нямаше църква. Останахме шест седмици и продължихме пътя си. Три месеца, после седмица, месец, още седмица – по пътя сменяхме имената си, докато бебето започна да личи.
Тогава Анук беше почти на седем, въодушевена от мисълта за малка сестричка, но аз бях толкова уморена, толкова уморена от тази безкрайна върволица от села покрай реката с малки къщурки и саксии със здравец по прозорците; и начинът, по който хората ни гледаха – особено нея – и задаваха въпросите си, беше винаги един и същ.
Отдалеч ли идвате? При роднини ли ще отседнете? Мосю Роше ще дойде ли?
И след като отговаряхме, те ни измерваха с поглед, с онзи поглед, който се спираше върху износените ни дрехи, върху единствения ни куфар и онзи бегъл отпечатък, оставен от множеството гари, спирки и хотелски стаи, спретнати и голи.
О, как копнеех най-после да бъдем свободни! Толкова свободни, колкото никога не сме били, свободни да се задържим на едно място, да усетим вятъра и да обърнем гръб на неговия зов.
Но колкото и да се мъчехме да избягаме, слуховете ни следваха. Някакъв скандал, шушукаха хората. С някакъв свещеник – така бе чул някой. А жената? Циганка, ходи при хората от реката, представя се за знахарка, бере билки. Говори се още, че някой е умрял, може би от отрова или просто от лош късмет.
Така или иначе, нямаше значение. Слуховете пускат корени като плевели през лятото, заплитат се в краката ни, спъват ни, драскат петите ни – и бавно и постепенно започнах да разбирам.
Нещо се бе случило по пътя. Нещо ни беше променило. Може би се бяхме задържали ден – седмица – повече в някое от селата. Имаше разлика. Сенките се бяха удължили. Сега бягахме.
От какво? Тогава не знаех, но вече го различавах в отражението си в огледалата на хотелските стаи и в блестящите витрини. Винаги съм носила червени обувки, индийски поли с пискюли по воланите, палта втора ръка с маргаритки по джобовете, джинси с бродирани на тях цветя и листа. Сега се мъчех да се слея с тълпата. Черно палто, черни обувки, черна барета върху черната коса.
Анук не разбираше.
– Защо този път не останахме?
Неизменният рефрен в онези дни. Започнах да изпитвам ужас от самото име на мястото, от спомените, които полепваха като осили по дрехите ни. Ден след ден се носехме с вятъра. А нощем лежахме една до друга в някоя стаичка над кафене или си правехме горещ шоколад на походно котлонче, или палехме свещи и правехме зайчета от сенките на стената, и си разказвахме приказни истории за магии, вещици и къщички от джинджифилови сладки, и мрачни мъже, които се превръщат във вълци и понякога така и не възвръщат човешкия си облик.
Но тогава те бяха само истории. Истинската магия – магията, с която бяхме живели цял живот, магията на майка ми с талисманите и заклинанията, със солта до вратата и торбичките от червена коприна за умилостивяване на малките божества – някак ни изостави онова лято, като паяк, който за една нощ се превръща от носител на добър късмет в лоша поличба и плете мрежите си, за да улови в тях сънищата ни. И след всяка дребна магия или заклинание, след всяка обърната карта, всеки символ и всяка руна, надраскани на вратата, за да отклонят нещастието от пътя му, вятърът само духаше по-силно, дърпаше дрехите ни, душеше ни като гладно куче и ни подмяташе насам-натам.
Но ние все още бягахме пред него: беряхме вишни или ябълки според сезона, а през останалото време работехме в кафенета и ресторанти, пестяхме пари, сменяхме имената си във всяко село и град. Станахме предпазливи. Налагаше се. Криехме се като яребици в полето. Не летяхме, не пеехме.
И постепенно оставихме настрана картите Таро, престанахме да ползваме билките и специалните дни отминаваха незабелязани, луната изтъняваше и се заобляше, а руните за късмет, изрисувани на дланите ни, избледняваха и накрая се измиха.
Беше време на относително спокойствие. Спряхме в града, намерих място, където да се установим, проучих училищата и болниците. Купих евтина венчална халка от битпазара и започнах да се наричам мадам Роше.
И ето че през декември в една болница в покрайнините на Рен се роди Розет. Бяхме намерили временен подслон в село Ле Лавьоз край Лоара. Живеехме над една сладкарница. Харесваше ни. Можехме да се задържим...
Но декемврийският вятър си бе наумил друго.
Ей го вятъра благ,
вятърко, вика ме мойта мила...
Знаех тази песен от майка си. Това е стара любовна песен, магия за любов, и аз я запях, за да умилостивя вятъра, да го накарам този път да ни остави, да приспя малкото ревливо вързопче, което бях донесла със себе си от болницата. Мъничето нито ядеше, нито спеше, само плачеше като котка нощ след нощ, докато вятърът край нас свистеше и фучеше като разгневена жена, и аз всяка нощ го приспивах с тази песен, наричах вятъра "благ" и "вятърко" с думите на песента, тъй както хората от народа някога са наричали Фуриите и са се обръщали към тях с думите "достопочтени" и "могъщи" с надеждата да избегнат отмъщението им.
Дали Достопочтените преследват мъртъвците?
Те отново ни намериха на брега на Лоара и отново трябваше да бягаме. Този път към Париж – Париж, града на майка ми и мястото, където съм се родила, единственото място, където се бях заклела никога да не се връщам. Но големият град позволява на хората да бъдат невидими. Вече не сме папагали сред лястовици, сега сме предрешени в оперението на местните птици – твърде обикновени, твърде проскубани, за да привлекат погледа. Майка ми избяга в Ню Йорк, за да умре, аз избягах в Париж, за да се родя повторно. Болна или здрава? Богата или бедна? Града не го е грижа. Градът си има друга работа. Той ни подминава, без да задава въпроси, върви по пътя си, без да вдига глава.
И все пак тази година не беше лека. Беше студено, бебето плачеше, ние живеехме в малка стаичка на втория етаж недалеч от булевард "Дьо ла Шапел" и нощем неоновите светлини примигваха в червено и зелено, докато ни подлудят. Можех да реша проблема – знам едно заклинание, с което щях да ги пропъдя също толкова лесно, колкото да угася лампа, – но бях си обещала да не правя повече магии, затова спяхме на пресекулки между червеното и зеленото, а Розет плачеше до зори (или поне така ми се струваше) и за пръв път сладкишът ни за Богоявление не беше домашно приготвен, а купен от магазина, но и без това на никого не му се празнуваше.
Тази година мразех Париж. Мразех студа, мръсотията и миризмите, грубостта на парижани, шума на метрото, насилието, враждебността. Скоро разбрах, че Париж не е град. Той е просто сбирщина от руски матрьошки, напъхани една в друга, всяка със своите навици и предразсъдъци, със своята църква, джамия, синагога, всичките пълни с фанатици, клюкари, посветени, изкупителни жертви, неудачници, влюбени, водачи и шутове.
Някои хора бяха мили, като индийското семейство, което се грижеше за Розет, докато ние с Анук ходехме на пазар, или бакалина, който ни даваше натъртените плодове и зеленчуци от лавката си. Други – не. Брадатите мъже, които извръщаха глави, когато с Анук минавахме покрай джамията на улица "Мира", жените пред църквата "Сен Бернар", които ме гледаха, все едно бях прокажена.
Оттогава нещата доста се промениха. Най-после намерихме мястото си. Само на половин час път пеша от булевард "Дьо ла Шапел" площадчето "Де Фо Монейор" е сякаш друг свят.
Монмартър е село, казваше майка ми, остров, който се издига над парижката мъгла. Не като Ланскене, разбира се, но все пак мястото е хубаво: малко жилище над магазинчето с кухня в дъното, една стая за Розет и една за Анук, точно под стряхата, където гнездят птиците.
Някога нашето магазинче е било кафене със съдържателка Мари-Луиз Пусен, която живееше на първия етаж над него. Тя беше прекарала тук двайсет години, погребала бе съпруга и сина си, а сега, вече шестдесетгодишна и с крехко здраве, упорито продължаваше да работи. Жената имаше нужда от помощ, а аз – от работа. Съгласих се да въртя търговията срещу скромно възнаграждение, като ползвам помещенията на втория етаж, а когато мадам Пусен съвсем престана да се справя, направихме от дюкянчето сладкарница.
Аз поръчвах стоката, водех сметките, уреждах доставките, продавах. Грижех се за поддръжката и ремонта на къщата. Така минаха три години и постепенно свикнахме. Нямаме градина, не живеем нашироко, но от прозореца ни се вижда "Сакре Кьор", кацнал над улиците като огромна птица. Анук вече учи в лицея "Жул Ренар", близо до булевард "Де Батиньол", умна е и се старае, гордея се с нея.
Розет е почти на четири, но, разбира се, не ходи на детска градина. Стои при мен в сладкарницата, играе на пода с копчета и бонбони, подрежда ги по цвят и форма или изпълва лист след лист в скицника си с дребни рисунки на животни. Учи езика на глухонемите и бързо обогатява речника си със знаците за "хубаво", "още", "ела тук", "виж", "лодка", "вкусно", "рисунка", "пак", "маймуна", "пате", а напоследък – за голямо удоволствие на Анук – "глупости".
А когато затворим за обедна почивка, отиваме в "Парк дьо ла Тюрлюр", където Розет обича да храни птиците, или още по-нататък, на гробището на Монмартър, което Анук харесва заради мрачната му внушителност и многото котки. Или прекарвам времето в разговори с другите търговци в квартала: с Лоран Пенсон, който държи неугледния "кафе-бар" от отсрещната страна на площада, с клиентите му, повечето редовни, които идват за закуска и остават до обяд; с мадам Пино, продавачката на картички и религиозни джунджурии на ъгъла, с художниците, които седят на "Плас дю Тертр" с надеждата да привлекат вниманието на туристите.
Тук има ясно разделение между обитателите на Монмартър и останалите хора. Хълмът превъзхожда другите квартали във всяко отношение, поне според моите съседи от "Плас де Фо Монейор": той е последната крепост на автентичната парижка атмосфера в град, в който днес гъмжи от чужденци.
Тукашните хора никога не си купуват шоколадови бонбони. Макар и неписани, правилата тук са стриктни. Някои места са само за туристи, като например пекарната на "Плас дьо ла Галет" с огледалата в стил ар деко, цветните стъкла и бароковите купчини от бадемови сладки. Местните ходят на "Рю де Троа Фрер" в по-евтината и по-простичка хлебарница, където хлябът е по-вкусен, а кроасаните се пекат всеки ден. По същия начин тукашните хора се хранят в "Льо Пти Пенсон", където има пластмасови маси и специалитет на деня, докато туристите предпочитат "Ла Боем" или, още по-лошо, "Ла Мезон Роз", където никой истински жител на Монмартър не би стъпил, както и не би позирал на художниците на някоя тераса в кафене на "Плас дю Тертр", нито би отишъл на неделна служба в "Сакре Кьор".
Не, повечето ни клиенти са от другаде. И ние имаме редовни посетители: мадам Люзерон, която се отбива всеки четвъртък на път за гробищата и винаги купува едно и също – три трюфела с ром, ни повече, ни по-малко, в подаръчна кутия с панделка. Дребното русо девойче с изгризани нокти, което идва да провери степента си на самоконтрол. И Нико от италианския ресторант на улица "Коленкур", който идва почти всеки ден и чиято необуздана страст към шоколада – и към всичко останало – ми напомня за човек, когото познавах някога.
Имаме и случайни посетители. Това са хора, които просто се отбиват да разгледат или търсят нещо за подарък, или просто искат да се поглезят с фуния дражета, кутия виолетки, блокче марципан или меденка, бонбони с розов ликьор или резенчета захаросан ананас с ром и карамфил.
Познавам вкусовете на всички. Знам какво искат, макар че никога не бих им го казала. Би било прекалено опасно. Анук е вече на единайсет и има дни, когато почти го усещам – това ужасно знание, затворено в нея като животно в клетка. Анук, моето лятно дете, което в миналото по-скоро би забравило да се усмихне, отколкото да ме излъже. Анук, която ближеше лицето ми и крещеше "Обичам те!" на обществени места. Анук, моята малка непозната, която все повече се отдалечава от мен с настроенията си, странните си мълчания и екстравагантните си измислици, и начина, по който ме поглежда понякога, сякаш се мъчи да различи нещо полузабравено във въздуха над главата ми.
Наложи се да сменя и нейното име, разбира се. Сега аз съм Ян Шарбоно, а тя е Ани, макар че за мен винаги ще си остане Анук. Не ме смущават самите имена. И преди сме ги сменяли. Но сякаш сме изгубили нещо. Не знам какво, просто усещам липсата му.
Казвам си, че тя расте. Отдалечени, смаляващи се като отражения на дете в коридор от огледала, виждам Анук на девет – светлината все още преобладава пред сянката, Анук на седем, Анук на шест, която стъпва тромаво като пате с жълтите си гумени ботуши, Анук с Чехълчо, който подскача след нея, Анук, стиснала сноп захарен памук в малкото си розово юмруче. Няма ги вече, разбира се: строени в редица, те са се изгубили зад бъдещите образи на Анук. Анук на тринайсет, която открива момчетата, Анук на четиринайсет, Анук на двайсет, невъзможно голяма, устремена с бърза крачка към нов хоризонт...
Чудя се какво си спомня. Четири години са много време за дете на нейната възраст и Анук вече не говори за Ланскене или – още по-зле – за Ле Лавьоз, макар че от време на време от устата й се изплъзва по нещо – име, спомен, – което ми говори повече, отколкото тя предполага.
Но седем и единайсет години са два отделни континента. Надявам се, че добре съм се справила със задачата си. Достатъчно добре, струва ми се, за да държа животното затворено в клетката му и да укротявам вятъра, а онова село на Лоара да бъде само избледняла картичка от въображаем остров.
И така, аз държа под ключ истината и земята се върти както винаги, с всичко добро и лошо на нея, и ние пазим пъстрите си премени за себе си, и никога не се месим в хода на нещата – дори за приятел, дори във вид на простичка руна за късмет, надраскана върху капака на кутия.
Знам, че това не е висока цена за близо четиригодишното ни спокойствие. Но понякога се питам колко точно сме платили дотук и колко още предстои да плащаме.
Има една стара приказка, която знам от майка си – за момъка, който продал на уличен търговец сянката си в замяна на вечен живот. Получил каквото искал и си тръгнал доволен от изгодната сделка – защото каква полза от сянка, мислел си той, и защо да не се отърве от нея?
Но минали месеци, после години и момъкът започнал да проумява. Той вървял и не хвърлял сянка, не виждал отражението си в нито едно огледало, нито едно езеро, колкото и гладко да било, не отразявало лика му. Момъкът започнал да се бои, че е станал невидим, не излизал навън нито в слънчеви дни, нито в лунни нощи, строшил всички огледала в дома си и закрил прозорците отвътре, но и това не го успокоило. Любимата му го изоставила, приятелите му остарели и умрели. А той продължавал да живее в постоянен полумрак, докато един ден в отчаянието си отишъл при свещеник и се изповядал за стореното.
И свещеникът, който бил млад по времето, когато момъкът сключил сделката, а сега бил жълт и трошлив като стари кокали, поклатил глава и казал:
– Онзи, когото си срещнал, не е бил уличен търговец. Ти, синко, си сключил сделка с Дявола, а сделките с Дявола обикновено завършват с това, че някой губи душата си.
– Но той поиска само сянката ми – възразил момъкът.
Свещеникът отново поклатил глава.
– Човек, който не хвърля сянка, не е никакъв човек – рекъл той, обърнал гръб на момъка и не казал нищо повече.
И момъкът си отишъл у дома. На другия ден го намерили обесен на едно дърво, утринното слънце светело в лицето му, а по тревата се точела дългата му сянка.
Това е само приказка. Знам. Но постоянно си я припомням, особено нощем, когато не мога да заспя и звънчетата подрънкват тревожно, аз сядам в леглото и вдигам ръце, за да проверя дали хвърлят сянка на стената.
Напоследък все по-често се улавям, че търся и сянката на Анук.